Влюбваме се в тези, с които сме обречени на духовен ръст
(Bt Clerk Saunders, 1861, by Sir Edward Coley Burne-Jones (1833 ~ 1898), currently in the Tate Gallery, London)
Влюбваме се в тези, с които сме обречени на нравствен растеж и придобиване на вътрешни сили, и тези качества, които са ни нужни за реализиране на съвършенство.
Душата сама намира тези хора макар здравия разсъдък.
Животът постоянно ще продължава да прави своето дело...
Това е основа за развиване, само че в това време и заблуда.
Ние се влюбваме в самите себе си, такива каквито ще станем в бъдеще…
Хората, които харесваме, отразяват същите качества, за които жадува нашата душа…
Всичките дефекти на индивида, в който се влюбваме, се стопяват по времето, когато се случва процеса на промяна.
Вътрешната промяна се случва мъчително, а ние придобиваме тези качества, които сме обикнали в другия човек за себе си…
Всичко това е обвързвано с прекарването на доста вътрешни промени, които трансформират разбирането ни за света, връзките ни с другите, с нас самите…
Това става изключително очевидно след раздялата, когато се озоваваме в нов свят, когато можем да се обърнем обратно без страсти и обективно да погледнем на събитията в живота си…
Илюзията се е разсеяла и е останала единствено обективната действителност.
Затова не е нужно да упрекваме никого за своите неоправдани упования.
За някого другиго, ние самите сме станали мотив за промяна…
И напира въпросът: „ Кога цялото това влюбване ще свърши? ”
За всеки от нас има човек, непосредствен по дух, този, който ще се трансформира в непрекъсната част от неговия свят.
Но нашият вътрешен свят по това време би трябвало да е цялостен, с цел да не се постанова повече да търсим изчезналите частици, а да стартираме да сътворяваме новото дружно.
(Love Among the Ruins, 1873, by Sir Edward Coley Burne-Jones (1833 ~ 1898)
Източник:
Картини: Wikimedia Commons
